През първата половина на XX в. широко разпространение и значително влияние върху развитието на политологията оказаха елитарните теории. Зародили се в зората на настоящия век, тези теории, известни още като теории на елита, с течение на времето оформиха едно цялостно и самостоятелно направление в съвременната политическа наука. Елементи на елитарна теория се срещат у Сократ и Платон. По-късно Аристотел разграничава управляващите от управляваните според имуществения критерий. Той пръв формулира категорията „властващ елит”, изхождайки от собствеността и богатството като признак за социалния статут на хората. В епохата на Възраждането Н. Макиавели също изяснява въпроса за управляващия елит чрез качествата на владетеля. На такива исторически корени стъпва теорията за елита, която чрез възгледите на голямата тройка неомакиавелисти – Вилфредо Парето, Гаетано Моска и Роберт Михелс, се разви в самостоятелно политическо течение през миналия век.
Според Парето обществото е пирамида, на чийто връх се намира елитът. Парето смята, че елитът притежава властта, защото има подходящи политически и други качества за това, а творческата сила на елитите е основата на всички обществени процеси. В своята теория за циркулацията на елита той твърди, че най-способните представители на по-нисшите обществени слоеве се издигат нагоре и влизат в елита, докато тези представители на елита, които по една или друга причина са загубили своите преимущества, т.е. старият елит, отстъпват от своите позиции. Така политическата система се стреми към равновесие и при нарушаването му се стреми да го възстанови в течение на времето. Парето описва типичен цикличен процес, който зависи както от развитието на обществото, т.е. от социалния цикъл, така и от особеностите на елита.
Парето развива своята циклична концепция чрез периодичната смяна на два типа "елити": "лисици" и "лъвове". "Лисиците" са властващи хитреци, демагози, докато "лъвовете" се отличават с праволинейност, политическа воля и непримиримост. Когато политическата система е стабилна, на власт са "лъвовете", а когато е неустойчива, на преден план излизат прагматичните, безскрупулни "лисици". Периодичната смяна на единия тип елит с другия е резултат от това, че всеки от тях притежава качества, които с течение на времето стават ненужни за управлението на обществото.
В една друга своя работа Вилфредо Парето говори за още два типа елит, т. нар. елит "S" («спекуланти») и елит "R" («рентиери»). От S-елита идват импулси за промяна и за развитие на обществото, докато R-елита се явява фактор на стабилност и източник на консерватизъм. Ако в едно общество доминират «спекулантите», то е крехко и нестабилно, но ако пълен превес имат «рентиерите», обществото изпада в застой. Двата елита се намират в непрекъснато противодействие и циркулация помежду си, което води до естествен баланс.
Така, по смисъла на идеите на Парето историята на човечеството е арена на постоянна борба за власт между елитите. Твърдение, което се противопоставя принципно на Марксовата теория за природата на обществения конфликт, доколкото за Парето (както и Моска) конфликтът е между различните елити, а за Маркс - между елита и не-елита.
Гаетано Моска формулира хипотезата, че властните отношения във всички епохи са изградени на сходни принципи. Това създава подвеждаща аналогия с историко-материалистическия метод на Карл Маркс. Между двата подхода обаче има принципна разлика. Докато Маркс разглежда историята като неизменно противоборство на класи („Историята на човечеството е история на експлоатацията"), Моска акцентира върху обстоятелството, че субектът на властта, т.е. елитът притежава трайни сходни черти и принципи на развитие във всички общества. Според Моска управлението във всички общества, достигнали определен стадий на развитие, се осъществява т. нар. «политическа класа». Три са качествата, които дават възможност за достъп до тази класа - ум, способности, богатство. Също три са и начините, по които се рекрутира политическата класа: по наследство, чрез избори и чрез кооптиране. Моска нарича либералната демокрация на своето време "плутодемокрация", т.е. власт на богатите, като по този начин подчертава важността на това, че дори в този случай властта на елита е неразривно свързана с властта на парите и богатството.
Ролята на елита Моска вижда в управлението с цел съхраняване на съществуващия държавен ред.
Михелс извежда знаменития си "железен закон на олигархията" в своята книга "Социология на политическите партии в съвременната демокрация", написана на основата на изследване на Германската социалдемократическа партия от началото на XX в. Той твърди, че независимо от добрите намерения на членовете на дадена организация, самото й развитие предполага бюрократизиране и неизбежно конституира един връх - елит, за който властта е инструментална ценност, обслужваща не обществените интереси, а собствените му интереси. Точно тази власт е олигархична, в традиционния смисъл на понятието, формулирано още от Аристотел - власт на няколко лица в името на собствените им интереси, а не на обществените.
АнархизъмАнархистите се стремят към появата на общество на свободни и равни хора. Свободата и равенството са двете ключови понятия, около които се строят всички анархистични концепции:
- като социалисти, те се обявяват за колективно притежание на средствата за производство и разпределение;
- като анархисти те твърдят, че човек може да бъде свободен само в общество на истински свободни хора и че свободата на всеки индивид не се ограничава, а се утвърждава от свободата на останалите. Свободата, както и равенството не са абстрактни понятия. Анархистите визират съвсем конкретна свобода и равенство. За тях те са социални, основани на равното и взаимно признаване на свободата на всеки.
За осъществяването на такова състояние на обществото, при което единствено може напълно да се отстрани всяка форма на привилегии и експлоатация, анархистите смятат, че трябва да се борят не само срещу икономическата експлоатация, но срещу всяко политическо подтисничество от държавен и правителствен тип.
За анархистите всяко правителство, всяка държавна власт, какъвто и да е техният състав, произход и законосъобразност, създават материалните предпоставки за надмощие и експлоатация от страна на една част от обществото над останалата. Както посочва Прудон, Държавата не е нищо друго освен един социален паразит, който свободно асоциираните производители и потребители могат да направят излишен. По този пункт възгледите на анархистите са толкова отдалечени и от възгледите на либералите, според които Държавата е онзи необходим арбитър, който осигурява социалния мир, колкото и от марксистко-ленинските идеи, според които чрез политическата и диктаторска власт на "работническата" държава може да се отстрани класовият антагонизъм в обществото. Както подчертава още Бакунин в спора си с Маркс: "Свободата без равенство е болна илюзия (...) Равенството без свобода е държавен деспотизъм.
На правителствената и централизирана социална уредба анархистите противопоставят федеративния принцип на обществена организация, която може да заменя Държавата и всички нейни административни механизми, като самите заинтересовани се нагърбват с всички присъщи на обществения живот функции.
Федерацията като форма на обществено устройство е главна изходна точка за анархистичната теория, тя е основа и метод, на които почива безвластническият социализъм. Нека уточним, че така разбираната федерация има малко допирни точки с познатата политическа федерация. Според анархистите, в случая става дума не за обикновен начин на управление, а за цялостен принцип на обществено устройство, който включва всички страни от живота на човешката общност.
Анархистичната мисъл не отрича важността и необходимостта от организация, но си поставя за цел друг начин на самоорганизиране, осигуряващ автономия на своите съставни части, като едновременно с това отговаря на насъщните потребности на общността.
Федеративният принцип се основава на автономията на цеховете и отделните производства, както и на автономията на комуните. Те търсят сдружение, за да се осигурят взаимно и за да удовлетворят лични и колективни нужди. Така ако самоуправлението на предприятията прави възможно замяната на наемния труд с работа на съдружници, то федеративното обединение на производителите, на комуните, на регионите може да замени Държавата. Това обединение се явява необходимото допълнение за изграждането на социализма и най-сигурната гаранция за индивидуалните свободи.
Основа на тази организация е договорът, сключен на равноправна и взаимна основа, доброволно, не "теоретичен", а действен, подлежащ на изменение при изразена за това воля на страните (сдружения на производители и потребители), признаващ правото на инициатива на всички съставки на обществото.
По силата на това определение федеративният договор позволява да се определят правата и задълженията на всеки, както и да се изработят принципите на истинско социално право, което да регламентира уреждането на евентуалните конфликти, които могат да изникнат между личностите, групите, общностите или областите, без обаче да се засяга тяхната автономия. По този начин федерацията като форма на социална организация може да се противопостави както на демократическия централизъм, така и на либералния волунтаризъм.
МарксизъмКато политическо учение марксизмът възниква в средата на 19 век, когато заглъхва революционната вълна, започнала с Френската революция от 1789 г. В това учение намират по-нататъшно развитие основните ценности за свобода, социално равенство, справедливост и хуманизъм.
В теорията си Маркс придава определяща роля на икономическите фактори върху политическите процеси в обществото. Той изследва развитието на капиталистическото общество, като дава предимство на икономическите фактори над всички други. По-специално внимание той отделя на ролята на производителните сили и производствените отношения. Според Маркс на определен етап в своето развитие производителните сили изпреварват развитието на производствените отношения и блокират прогреса на производителните сили. Това предизвиква конфликт между тях, който става най-дълбоката причина за социални и политически революции.
На даден исторически етап обществото се разделя на икономически и политически господстващи и подтиснати класи. Когато очертава вътрешно конфликтната ситуация между тези основни социални групи, Маркс обосновава своята теория за класовата борба, която той нарича "движеща сила на историческото развитие". Приносът на марксизма е, че приема за основа на класовото деление не божествени или биологични фактори, а материалното производство. Именно икономическото неравенство води до социална диференциация и разслоение. Противоположността на интересите на класите обуславя тяхната борба, която става източник за развитие на обществата.
Маркс изследва икономическите и капиталистическите процеси в развитите капиталистически страня през втората половина на 19 в. и стига до извода, че социалната революция се определя не от външни, а от вътрешни социално-икономически фактори и преди всичко от конфликта между производителните сили и производителните отношения. Според него интелектуалният двигател и физическият изпълнител на социалната революция е постоянно нарастващата работническа класа.
В принципа за социалната революция е въплътено разбирането, че:
· социалната революция е естествено закономерно явление, което произтича от развитието на материалните, производствените условия на живот в обществото и от присъщите между вътрешни противоречия;
· обективна икономическа основа на социалната революция е конфликтът между новите производствени сили и старите производствени отношения.
В учението си за държавата Маркс смята, че:
- държавата е продукт на класовото общество;
- държавата е машина за потискане на една класа от друга, защото всъщност представлява волята на икономически господстващата класа;
- работническата класа, която завзема властта не може да работи със старата държава, затова тя трябва да я разруши и да създаде своя пролетарска държава;
- пролетарската държава, наречена още диктатура на пролетариата се отличава коренно от предшестващите я типове държави, защото според Маркс тя е призвана да унищожи капитализма и да създаде едно ново общество без класи и експлоатация.
Маркс посочва три основни функции на държавата на диктатурата на пролетариата:
- насилствена - преодоляване на съпротивата на победената буржоазия и ликвидиране на опасността от контрареволюция;
- съзидателна - изразява се в стопанско-организаторска работа при изграждането на нова икономика;
- социално-културна - насочена към създаването на социално еднородно общество без класови различия, с организираната система на народно образование, здравеопазване, социално осигуряване, битово обслужване и т.н.
В края на XIX и началото на XX век се оформя теоретично направление в икономическата теория, което подлага на всестранен и задълбочен критичен анализ икономическата концепция на Маркс. Популярното му наименование - ревизионизъм - идва от ревизията, която прави на икономическите постановки и основни принципи на марксизма. Съвременният икономически реформизъм се развива върху основата на възгледите наБернщайн, Кауцки и Хилфердинг. По пътя на хуманизиране на системата социалдемокрацията вижда логиката на прогреса. Реформите, парламентаризмът и постепенните преобразувания са средствата за постигане на желаните цели.
Съвременните социалдемократи провеждат своята икономическа политика като следват двойния компромис - от една страна между капитала и труда, и от друга - между държавата и пазара. Системата на професионалните организации играе централна роля толкова повече, колкото по-стриктно се осъществява широка автономия на социалните действащи сили. Това предполага систематична намеса на държавата в преговорите за заплатите, условията и организацията на труда.
Всъщност, политиката на пазара на труда, е една от отличителните черти на социалдемократическия модел. Тази политика се квалифицира като централен компонент на доктрината по следните три причини:
1. Мобилността и квалификацията на работната сила са първостепенен аргумент за производителността и конкурентноспособността;
2. Определянето на заплатите става съобразно с икономическите ограничения /производствени разходи/ и със специалните ограничения /йерархия на доходите и намаляване на различията/.
3. Тристранното управление на политиката на заетост и активното участие на работниците в цялостния процес на функциониране на пазара на труда предпоставя социалния мир.
В основата на социалдемократическите възгледи за икономиката е идеята за държавата и всеобщото благоденствие. След политическата демокрация и социалната демокрация трябва да се осъществи икономическа демокрация - този лозунг най-общо резюмира всеобщия подем на социалдемокрацията към средата на 60-те години.
БихевиоризъмВ политическата наука бихевиоризмът изследва поведението на отделни социални групи, слоеве и индивиди посредством съвкупността от реакциите на дадения обект, предизвикани от действието на определени стимули. Използвайки принципа „стимул-реакция”, приложен към едни или други обекти и субекти, бихевиоризмът целенасочено изучава политическото поведение. На тази основа бихевиористите твърдят, че институциите например могат да се изучават не само чрез тяхната формална роля и процедури, но и чрез актуалното поведение на персоните, които действат в тях. По този начин изследователския акцент пада върху индивидуалното поведение на хората, свързано с определени политически ситуации – избори, отношение към властта, към дадени институции или политически лидери. Бихевиоризмът не изпуска от научното си полезрение диференциацията на социалните групи и, като се опира на теорията на групите, изучава тяхното политическо поведение съобразна с общата им основа – интересите.
ЛиберализъмЛиберализмът е първата голяма система от политически идеи на Новото време свързана с историята на буржоазията. Либерализмът е многообразен и силно зависим от конкретните национални условия. Във всички варианти на либералната традиция присъства модерното схващане за човека и обществото, което се характеризира от следните елементи: индивидуализъм; универсализъм; динамичност.
Образът на либерализма се променя, тъй като самият либерализъм се променя в процеса на историята. Поредица от исторически събития, които предизвикват дълбоки политически и социални изменения са сред основните фактори, които довеждат до цялостното формиране на класическия политически либерализъм. Основните ценностни елементи на либерализма са: свобода, собственост, свобода на търговия, свобода на действията, утилитаризъм, невмешателство, разделение на властите и примиряване на класовите противоречия. Основната ценност на либерализма е личната свобода. Либерализмът разглежда частната собственост върху средствата за производство като теоретичен аспект на свободата, но и като реален неин източник.
Частната собственост и свободния пазар в либералната доктрина се основават и опират на принципа на свободното развитие, без намеса. Така ценностната скала на класическия либерализъм се основава на идеята за свободната човешка индивидуалност.
Томас Хопс смята, чеДържавата гарантира на своите поданици свобода, което се състои в правото да се прави всичко, което не е забранено да се прави от гражданския закон.
Джон Лок смята, че моралните отношения и задължения, които свързват хората в естествено състояние, при наличието на държавата отстъпват мястото си на политическите отношения и задължения. Учредяването на политическото общество налага на всички участници определени задължения, които гарантират неговото съгласувано развитие. Според него в политическото общество свободата се запазва и гарантира от законите. Властта на държавата се ограничава за да се съхранят правата и свободите, които човек е обладавал в естественото си състояние. Първо сред тези права според Лок, е правото на собственост. Констан се обявява за защита на либералните разбирания за правата и свободите, за разделение на властите и конституционната монархия, като форма на компромиса между буржоазията и аристокрацията. Според него на човека е присъща свободата, а от нея произтичат фундаменталните права на гражданите. Тези права съществуват независимо от държавата и са неприкосновени за нея. Констан прави концептуално разграничение между гражданската (лична) свобода и политическата свобода. Политическата свобода на гражданите като цяло е тяхно право активно и непосредствено да участват в колективното осъществяване на политиката власт и включва лични права, като неприкосновеност на личността, свобода на съвестта и словото. В теорията на Констан ядро на свободата се личните права, а държавата и политическата свобода са средствата, които ги осигуряват.
Джерами Бентам развива английския вариант на политическия либерализъм. Той е родоначалник на философията на утилитаризма. Теорията на Бентам има за своя основа принципа на ползата. Теорията му разглежда ползата като основа на социалните отношения, защото всички те се свеждат до полезността.
Консерватизмът наред с либерализма и социализма е едно от основните идеологически направления, формирали политическата мисъл на Запада през последните два века. Етимологически консерватизмът се извежда от латинското conservare (запазвам, съхранявам). Оттук необходимостта от признаването на значимостта и защитата на основни за едно общество ценности и механизми, които гарантират неговото съществуване и наложили се с неговото историческо развитие. В този смисъл консерватизъм без традиционализъм е невъзможен. По-точно е да се каже, че това е било така през XIX и началото XX в. Измененията, наблюдавани от края на Втората световна война насетне, показват в действителност едно отдалечаване от идейните извори и парадоксална неадекватност на съвременните „консервативни” политически формации като християндемократическите партии например. В същото време разглеждането на консерватизма, като се прави дистанция от националната идентичност в отделните конкретни случаи на неговото проявление, говори именно за капитулация пред идеологическите течение, на които той е призван да противостои. Ако днес се говори за „мрачно бъдеще”, то консервативната криза може да се търси не толкова в непригодност към днешната действителност, колкото на отклоненията от естеството. За „баща на консерватизма” като политическа философия се смята английският държавник Едмънд Бърк (1729-1797). Предоверяването в човешките способности и атеистичното светоусещане, основано на възгледа за научната основа на прогреса, според Бърк водят до пагубни за обществото последствия. На политическия радикализъм, водещ след себе си революционното мислене и действие, Бърк противопоставя триединството на религия, морал и политика.
Отхвърлянето на традицията, революционното преустройство на обществото чрез насилствено преразпределение на блага доказва за Бърк неразумността на прекаленият рационализъм. За консерватизма съществуват различни дефиниции. Една от най-честно срещаните е обосноваване на неравенството, но не като липса на свобода, а до голяма степен точно обратното. Неравенството е следствие от свободата, произтичаща от спазването на реда и справедливостта, а не от тази в следствие от насилствена уравниловка. Следните компоненти до голяма степен са поне външно валидни за консерватизма в западните общества:
"- Човекът е религиозно животно; религията е основата на гражданското общество.
- Опитите за бързи и радикални промени (независимо от намеренията) разрушават обществени връзки; постепенните реформи винаги са за предпочитане пред революционните.
- Основната цел на едно управление е осигуряването на ред и законност; нейното постигане е немислимо без реализиране на принципите на върховенството на правото и равенството на всички граждани пред законите.
- Редът и законността предхождат свободата; няма свобода там, където няма ред и законност.
- В добре уреденото общество неизбежно съществува йерархия, различия, водачество.
- Политическата власт трябва да бъде ограничена и да няма всеобхватни задачи; тя трябва да осигурява условия за човешката дейност, а не да предписва нейното съдържание.
- Частната собственост е предпоставка за свободата и преследването на личното щастие.
- Социалното неравенство е неизбежно; нещо повече – то е желателно, защото е резултат от човешката свобода; всяка уравниловка ограничава човешката свобода, а често пъти и стимулите за действие.
- Пазарното стопанство е най-добрата икономическа среда за осъществяване на принципа на частната собственост като гарант за човешката свобода."
Християндемократическа концепцияОбособена е като виждане за организация на обществено икономическия живот върху основата на християнската ценностна система.
Политическата философия на християндемокрацията се формира върху специфичното съотношение между понятията за човешкото достойнство, свобода, справедливост, отговорност и солидарност,
които осмислени могат да бъдат решаващ фактор при решаването на проблемите в обществото. Изключително важно място в политическата философия на християндемокрацията заема концепцията на френския философ- екзистенциалист
Емануел Муние за „социалния персонализъм”, в основата на която той поставя идеята за отговорната свобода. Според Муние „всеки човек е отговорен пред Бога, но в същото време той носи отговорност и пред обществото, в което живее. Единството и взаимозависимостта между личната свобода и отговорността и закона, в най-широкия смисъл на това понятие е основен принцип в социалния модел, който християндемокрацията предлага. „Християнството е преобразило света, изтъква Шуман в свой доклад. Впоследствие християнското духовно богатство беше възприето и от хора, които отхвърляха всяка религия и днес тези фундаментални ценности са се превърнали в градивни елементи на съвременната култура.
За християнската философия най-съществените ценности са следните: въздигане на духовното, зачитане на достойнството, върховенството на общото благо, както и способността на гражданското общество към непрекъснато усъвършенстване и защита на правото на различните социални групи. Християндемократическата концепция съдържа в себе си идейните корени на едно много силно социално направление и начало и поставя ударение върху острите социални проблеми преди всички останали. Тази най-обща характеристика произтича от идейния постулат за това, че тя от една страна е носител на "третия път" между капитализма и социализма, а от друга е несъвместима както с крайнодесния, така и с крайнолевия политически радикализъм.
В настоящото съвремие ценностите на тази концепция са свободата и отговорността на личността, фундаменталното равенство, солидарността и субсидиарността. Идеите на християнската демокрация оказват голямо влияние в съвременния свят и преди всичко в Западна Европа и Латинска Америказ
111Наименованието на тези партии по нищо не подсказва, че по своята същност това са Неофашистки партии. Увеличаващата се привлекателност на десния популизъм се обеснява с разстящата враждебност срещу имигрантите и особено на тези с неевропейски произход, характерен през последните години за по-голямата част от Западна Европа.
Това, което отличава новите десни партии от класически традиционните партии е не само тяхната войнстваща ксенофобия, а и подчертано неолибералните им програми. Макар и с различни нюанси и акценти, те критикуват високите данъци, бюрократизма и политиката на социално осигуряване. Лозунгът на новите партии е „Свобода, благоденствие и радост от живота”. Тези партии се обявяват за едромащабна приватизация в обществения сектор и даване на приоритет на малкия и средния бизнес.
Неолиберализмът на десните партии е политическо оръжие срещу утвърдените демократични институции и класическите партии. Разчитайки на недоволството и разстящото отчуждение от политическия процеса, представят себе си за „истински” антипартийни партии.
Национализмът е идеология, която приема за даденост „националната принадлежност” и отхвъaрля идеите, че идентичността, включително и националната, е резултат от културен процес, социална конструкция. Крайният национализъм (ултранационализъм) изключва претенциите на другите нации и се основава на разбирането за „националната изключителност” на собствената нация – самоподразбиращо се право на приоритет пред другите нации. Тоталитарните идеологии винаги използват някаква крайна форма на национализъм. Това прави тези идеологии консервативни по своя характер, защото предполагат нацията като „естествобщност”.
КОМУНИЗЪМ форма, която сменя капитализма. Основана е на единството между високо развитие на производствените сили и съответстващите им производствени отношения, изградени на основата на обществената собственост върху средствата за производство; висша степен в социално – икономическия прогрес на обществото, която осигурява планомерно и най-ефективно използване на природните сили, постижения на науката, техниката и културата в интерес на пълното благосъстояние на всички членове на обществото и за всестранно свободно развитие на личността. Комунистическият строй се установява в резултат на победа на социалистическата революция. Преходът от капитализма към комунизма в световен мащаб обхваща цяла епоха. В своето развитие комунистическият строй преминава през две фази: низша – социализъм и висша – комунизъм. Двете фази имат общи коренни черти: еднотипна обществена собственост върху средствата за производство, която изключва делението на обществото на антагонистични класи и на експлоатацията на човек от човека; единство в интересите на обществото и неговите членове; цел на производството е най-пълно задоволяване на потребностите на трудещите се и тяхното всестранно развитие; планомерност; изискване към трудещите се да се трудят според способностите си; господство на единна идеология (марксизма – ленинизма) и др. Общите черти между двете фази правят възможно и необходимо постепенното прерастване на социализма в комунизъм.
Фашизмът не е толкова особена доктрина или идеология, а преди всичко действие. Във фашисткия синтез се сливат различни доктрини: етноцентристки национализъм, краен волунтаристки анархосиндикализъм, популистки цезаризъм. Общото между тях е отхвърлянето на буржоазното общество, на неговия рационализъм и материализъм. Фашисткият синтез е едновременно антилиберален и антимарксистки, той се опитва да се постави отвъд спора: капитализъм или социализъм. Фашизмът се появява като „трети път”: нито буржоазен, нито марксистки.
acФашизмът има мисията да обедини, унифицира общността, да сведе множеството до държавното единство. Силната държава е цел на фашизма, но не и самоцел. За разлика от други авторитарни диктатури, които целят просто възстановяването на “стария ред” и неговите йерархии, за фашизма държавата е средство за създаване на един нов човек. Мусолини заявява: “За фашизма всичко е в държавата и нищо човешко, нищо духовно не съществува и няма стойност извън държаватаs.”
