Лекции по Икономика

2. Политологията като наука и като академична дисциплина. Възникване и развитие. Методи и функции.

Терминът „политология” в превод от гръцки език се разбира като наука за политиката. Тя е още наука за властта и държавното управление. Нейният предмет включва теорията и практиката за устройството и управлението на човешкото общество.
Политическото знание като самостоятелен дял от познанието се оформя като обособена самостоятелна наука през последната четвърт на 19 век. Изключително значение за развитието и в глобален мащаб имат двете основни политически школи: „Източна” или „Азиатска пол. школа” и „Европейска пол. школа”. Азиатската традиция ражда теорията и практиката на централизираните типове обществено устройство, от където водят началото си теориите за диктатурите. Тя се характеризира с пълно господство на централната държавна власт и кастите над личността на отделния човек. Европейската политическа традиция формулира непреходните ценности на демокрацията, тези ценности, които днес са в основата на модерния свят. В Европа са дадени много повече шансове на индивидуалността при политическия модел.
Като самостоятелен клон на обществените науки политическото знание в Европа се заражда в обществото на гръцките градове-държави през 5 век пр. н.е. Благоприятни условия за това се създават по това време в града-държава Атина. Тогава Перикъл утвърждава модела на прякото демократично управление. При него вече са на лице постоянни институции, разработват се общи норми за обществения живот, изгражда се цялостна система за прилагане на единни мерки при управлението на обществото и т.н.
Древните гърци използват метода на непосредственото наблюдение върху емпиричните факти от живата политическа практика. През епохата на Римската империя се прилага историческият метод за набирането на политико-емпирични сведения, чрез изследване на писмени извори, за да се формулират теоретически изводи. През епохата на Просвещението се ражда дедуктивният метод.
През 19 век политическата теория започва де се обвързва плътно с идеологиите. От това тя постепенно се догматизира и започва да губи от своята научност.
В своето глобално развитие науката за политиката преминава през четири големи периода. Първият период от развитието на политическото знание обхваща времето от 6-ти до 4-ти век пр. н.е. Това е гръцко-римската политическа цивилизация. За гърците политиката е висша интелектуална дейност, призвана да осигури всеобщото благо на всеки човешки индивид в държавата. Платон и Аристотел дават обяснение на проблема за появата на политическия елит, политиците. Те доказват в трудовете си, че може да се говори за три категории политици – гражданските управници, военните и съдиите в Атинската държава. Те типологизират политическия режим като очертават облика на тиранията, олигархията, демокрацията, тимокрацията и т.н. Двамата мислители формулират рационалния принцип за недопускането на наследственост в политиката. Следващият им теоретичен принос е за цената на труда, полаган от политика. Авторите извеждат принципа, че на занимаващите се с политика не бива да се плаща.
Изключително важен принос на атинската политическа школа е обособяването на първия известен ни метод за разработване на политическо знание – непосредственото наблюдение и обобщаването на живата пол. практика да предшества извеждането на конкретна теоретична формула.
За разлика от гръцката епоха при римляните политиката се реализира в качествено нови обективни условия. При римляните се налага следното определение за политиката: това е изкуството да се прилага разумно закона. За тях политиката е справедлива, когато политиците прилагат законите по един и същи начин към всички жители в империята. Важен принос на римските автори е разработването на проблема за ролята на индивидуалните качества на политика.
Заслуга на римляните е разработената от тях теория за „политическия цикъл”. Съществен принос на римските автори е формулирането на новия „исторически метод” за разработване на знания за политиката.
Вторият голям период от развитието на политическото знание съвпада най-общо с епохата на феодализма. Това е времето на Средновековието от 5-ти до 17-ти век. Навлизането на християнството деформира силата на европейското пол. мислене. Причина за драстичната промяна е различното третиране на връзката между земното и божественото начало през езическата и християнската епоха. От тук следва и радикалната промяна в представата за политиката. За християнина земното устройство е наредено от все висша божествена сила, която е невидима и недостижима. Големият пол. идеал за християнина е да се спазват божите заповеди. Библията, а не законът става главният източник на мярка в поли-та.
С появата на буржоазията започва третият период в развитието на европейската пол. наука – просвещенският период, обхващащ времето от 17 до 19 век. Макиавели, Спиноза, Лок, Монтескьо, Русо и др. преобръщат из основи теоложко-библейската теория за политиката. През Просвещението е разработена детайлно тезата за несъстоятелността на доктрината за божествения произход на властта; доказва се безсмислието на абсолютистката централизирана власт; реабилитирана е забравената теория за върховенството на народа като суверен в политиката; ражда се идеята за „Основен закон”, наречен „Конституция”; очертани са контурите на пол. модел на гражданското общество като високо организирано общество на хора с права и задължения; възниква теорията за правата на човека; разработена е доктрина за разделението на властите; създава се учението за пол. партии и т.н.
Европейското пол. знание очертава особено през 19 век облика на доминиращите направления на модерните идеологии. Така се налагат консервативният стил на пол. мислене, либералната пол. тенденция и социално ориентираното пол. мислене. В края на 19 век завършва окончателното обособяване предмета на политологията и нейното налагане като самостоятелна обществена наука.
Четвърти голям период от развитието на политологията. През 20-те години на 20 век Чарлз Мериам предлага обективна и методологически усложнена форма на социално научно изследване, като поставя силен акцент върху използване на понятия и методи от други области като психология и социология и върху развитието на политическите техники. През 60-те години бихейвиористкото течение започва да определя развитието на политологията. Бихейвиоризмът търси реализации между политиката и протичащите извън нея процеси и явления. Политическата теория е разделена професионално на три части: историческа, нормативна и емпирична.
През 1969 г. Д. Ийстън обявява нова революция в пол. наука, която поставя по-малък акцент върху научния метод и се интересува повече от обществените отговорности на дисциплината и от пол. проблеми.
През втората половина на 20 век политологията реализира постижения сред които са: теорията на политическия мениджмънт; теорията за вземането на пол. решение; теорията за пол. поведение; развитието на пол. култура; разискване на въпросите за пол. лидерство; ражда се теорията за пол. режими; разработва се проблематиката за пол. конфликт и методите за разрешаването й.
Методи и функции на политологията – в политологията се използват най-разнообразни методи за изследване, които условно могат да се разделят на две групи: сравнително-исторически и емпирично-социологически методи. Към сравнително-историческите методи се причисляват: историческото описание; сравнителният исторически анализ; периодизацията; хронологическият анализ; ретроспективният подход и др. Емпирично-социологическите методи са: теорията на фактите; диференциалният анализ на социалните общности; структурният и функционалният анализ на политическите институции; системният анализ на различните политически структури; комуникационният анализ на взаимодействията между елементите на политическия процес; анализът на политическата динамика; сравнителният метод; методът на политическото планиране; политическото прогнозиране и редица други.
Съвременната политическа наука си има и собствени функции между които по-съществени са: познавателна ф-я; прагматична (практико-приложна) ф-я; отценъчно-критична ф-я прогностична ф-я.
Като следващ фундаментален метологически лост в научното познание за политиката в политологията се използват различни принципи. Основните принципи за осъществяването на политическия анализ са: обективност, всестранност, конкретност, историчност, детерминираност и научност. Като най-важен сред тях се откроява принципа на обективността понеже неговата същност предполага изучаване на фактите и явленията такива, каквито са, а не такива, каквито би ни се искало да бъдат. А както е известно от историята, за грешките в политиката, включително и за необективните оценки, винаги се е плащало много висока цена.