Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.10.2012 10:17 - Четвъртата политическа теория
Автор: achoachev Категория: Политика   
Прочетен: 3427 Коментари: 0 Гласове:
1



            

 image

             В постмодерната епоха когато се  елиминира  програмата на Просвещението и настъпва  отблъскващото общество на подобията, четвъртата политическа теория следва да черпи "черното си вдъхновение" от това като   стимул за борба, а не като фатална  даденост.

 

            Предпоставките  за възниикването на  четвъртата  политическа теория са несъгласията с постлиберализма като с универсална практика и отхвърлянето  на глобализацията, постмодернизма, "края  на историята" и статуквото.

 

            ХХ век -краят за епохата на  модернизма

 

            ХХ век  беше  век на  идеологиите. Ако в предишните столетия в живота на народите и обществата огромна роля са играели религиите, династиите, съсловията, държавите-нации,то в 20 век  политиката се премести в областта на идеологиите, прекроявайки картата на света , етносите и цивилизациите . Политическите идеологии  въплъщаваха в себе си частично традиционните по-дълболи цивилизационни тенденции .В някои отношения те бяха  достатъчно новаторски.

           

            Всички политически идеологии ,достигнали пика на своето разпространение и влияние през двадесети век, са били  продукт на Новото време, вплитали са в себе си -макар и по различен начин    духа  на  модерността.

 

            Днес ние стремително бягаме от епохата на модерността.Поради това все по-често се говори за "криза на идеологиите" и за "края на идеологиите". (В Конституцията ни не се споменава нищо за държавна идеология).Мисля,че е време да се   обърне повече внимание на проблема.

 

            Какви са основните  идеологии и   каква е съдбата им  през  ХХ век.

 

            Основните идеологии на ХХ век бяха следните:

 

            - Либерализъм  (ляв и десен);

 

            - Комунизъм  (марксизъм , социализъм  и  социална  демокрация) ;

           

            -Фашизъм (включително   национал-социализма  и другите разновидности на "третия път" - национал- синдикализма на  Франко,хустисиализма на Перон ,  режима на Салазар и  т.н.)

 

            Те се сражаваха по между си не на живот ,а на смърт и формираха историята на ХХ век с целия й   драматизъм и кръвопролития .

 

            Логично е да се класират тези   идеологии (политически теории)  - както  по важност така и по реда на тяхното възникване.

 

            Първата политическата теория е  либерализмът. Той възниква пръв през XVIII век и се оказа най-стабилен  , успешен  исторически и в крайна сметка надделя над   съперниците си.С тази победа освен всичко друго той доказа състоятелността на претенцията си да бъде единствен наследник на епохата на Просвещението. Днес е очевидно-именно либерализмът  най-точно съответстваше на епохата на модерността ,макар,че преди години това се оспорваше (при това драматично,активно и понякога убедително) от комунизма.

 

            Комунизмът (социализмът  и всички други разновидности) е справедливо да бъде назован втората политическа теория. Тя се е появила по-късно като критическа  реакция  в  утвърждаването на буржуазно-капиталистическата система, идеен изразител на която беше либерализма.

 

            И на края третата политическа теория-фашизмът.Претендирайки за своя интерпретация  на модерността (тоталитаризмът  много изследователи, в частност Хана Аренд ,считат  за политическа формация на модерността), фашизмът паралелно се е взирал в идеите  и символите на  традиционното общество. В някои случаи  това е предизвиквало  еклектика, а в други - стремеж на  консерваторите да оглавят  революцията, вместо да й се съпротивляват и да поведат обществото в противоположно  направление (Артур Мюлер  ван ден  Брук и т.н.).Фашизмът възникна най-късно от другите основни политически теории и изчезна  преди всички тях. Aлиансът на първата  и втората политически теории и геополитическите саморазрушителни  гафове на Хитлер го спънаха при стартирането.. Третата политическа теория загина от "насилствена смърт" не доживяла до старостта  и  естественото  разлагане (разпадане)- за разлика от СССР.Поради това  този кървав призрак -вампир със сенчеста аура на "световно  зло" е толкова привлекателен  за декадентските   вкусове на   постмодерното и до сега все още плаши човечеството.Фашизмът изчезвайки  отстъпва място на останалите политически теории. Това ставаше под формата на Студената война и доведе до стратегическата геометрия на "двуполюсния модел " на света,която продължи почти половин век.

 

            През  1991 г. първата  политическа теория (либерализмът ) победи  втората. Това бе крахът на световния комунизъм .

 

            И така  в карая на  двадесети век от политическите  теории способни да мобилизират огромни маси от хора по всички краища на планетата остана само либерализмът.Но когато това се случи   всички в унисон  заговориха  за "края на идеологиите". Защо?

 

            Краят на либерализма и постлиберализма

 

            Излиза,че победата на либерализма (първата  политическата теория) съвпадна с неговия край,но този парадокс  е привиден.

 

            Либерализмът изначално е бил идеология. Не  догматична  като марксизма, но не по-малко  философски-стегната,изящна и шлифована.

 

            Либерализмът  идеологически устоя против марксизма и фашизма,водейки с тях  не просто технологично ефективна война за оцеляване ,но отстоявайки правото за монополно  изграждане образа на бъдещето. Докато другите конкурентни теории бяха  живи, либерализмът си оставаше  и укрепваше именно като идеология -т.е.  набор от идеи,виждания и проекти ,характерни за историческия субект.Всяка от видовете политически теории си е имала своя субект.

 

            Субектът на комунизма беше класата.

 

            Субектът на фашизма - "държавата" (при  Мусолини ) или "расата" (при Хитлер).

 

            При либерализма субектът е индивида, освободен от всички форми на колективна  идентичност,от всякаква  "принадлежност" (l"appartenance).

 

            Докато идеологическата борба имаше формални  опоненти, цели народи  и общества (макар и теоретически) можеха да избират към кой субект да се самоопределят-към расовия (държавния ), класовия  или индивидуалистичния. Победата на  либерализма  реши този проблем - нормативен субект   в рамките на цялото човечество  стана  индивида.

 

            Точно в такива условия възникна  феноменът на глобализацията,напомни за себе си   модела на постиндустриалното общество ,започна ерато на постмодерността. От сега нататък индивидуалния субект не е резултат на избор ,а някаква общочовешка даденост.Човекът е освободен от "принадлежността",идеологията на "човешките права" става общоприета,универсална (поне на теория).

 

            Човечеството състоящо се от индивиди по естествен начин се стреми към универсалност,става глобално и единно.Така се ражда проектът за "световната държава" и "световното правителство" (глобализацията).

 

            Новото  ниво на  технологично развитие позволява  да се достигне   независимост от класовото структуриране на индустриалното общество (постиндустриализация).

 

            Ценностите на рационализма,научността и позитивизма се  припознават като завуалирани форми на тоталитарните репресивни стратегии  и се подлагат на критика -с паралелна прослава на пълната свободата и независимостта на индивидуалното начало от каквито и да е  ограничения,в т.ч.  интелектуални, морални, идентичностни (социални, етически,даже полови),дисциплиниращи  и т.н. (постмодерност).

 

            В този етап либерализмът престава да бъде първа политическа теория, но  се превръща в единствената постполитическа   практика. Идва краят на "историята", политиката   се заменя с икономиката (световния пазар),държавите и  нациите се въвличат в  кипящия  котел на световната  глобализация.

 

            След като побеждава либерализмът изчезва и се превръща в нещо друго-постлиберализъм. Той  няма повече политическо измерение, той вече  не е обект на свободен  избор, но става по своеобразен начин "съдба" (тежък кръст)-откъдето идва тезата за постиндустриалното общество: "икономиката -това е съдба ".

 

            И така  началото наXXI век съвпада с момента на края на идеологиите,при това на всичките три. Те имат  различен край-третата политическа теория бе унищожена още в тинейджърска възраст ,  втората умря от старост,първата се прероди в нещо друго-в постлиберализъм,в глобално "пазарно общество".

 

            Форматът  в който всичките три политически теории съществуваха  през XX  век вече не  е подходящ. Те  нищо  не  обясняват , не ни помагат да разберем  какво се  случва и как  да отговорим  на глобалните предизвикателства.

 

            Тези констатации пораждат необходимостта от възникването  на четвъртата  политическата теория.

 

            Четвъртата политическа теория като противипоставяне на статуквото

 

            Четвъртата политическа теория няма да ни бъде дадена от само себе си. Тя може да бъде създадена ,а може и да не възникне.Предпоставка  за нейното възникване е несъгласието с постлиберализма  като универсална практика,с глобализацията,с постмодерното, с "края на историята",със статуквото, с инерцията на основните процеси  на развитие в началото на  XXI век.

 

            Статуквото и инерцията  не изискват никакви политически теории. Глобалният свят трябва да се управлява само с икономически закони и морала на "човешките права".Всички политически решения се заменят с технически (френският  философ Ален де Бенуа  нарича това gouvernance).Мястото на политиците,приемащи  исторически решения се заема от мениджъри и технолози,оптимизиращи логистиката на управлението.Масите от хора се   приравняват към  купчина от индивидуални предмети.Ето защо постлибералната  реалност (или по-скоро виртуалност, все  повече изместваща реалността) води директно към  пълното премахване на политиката

.

            Някой  може да възрази-либералите "лъжат" когато говорят за "края" на идеологиите ,"в действителност" те си остават верни на своята идеология и просто отнемат правото на съществуване на останалите .Това не е  съвсем вярно.Когато либерализмът от идейна платформа се превръща в единствено съдържание на  социалното и  технологичното битие,това вече не е "идеология",това е битов факт,това е "обективният" ред на нещата,оспорването на който е не само трудно,но и нелепо.Либерализмът в постмодерната епоха преминава от сферата на субекта в тази на обекта.Това ще доведе в перспектива до пълна подмяна на реалността от виртуалността.

 

            Четвъртата политическа теория може да стане  алтернатива на постлиберализма, но не като  идеологическа конфигурация по отношение на  друга такава-а като идея,противопоставяна на материята; като  възможност да се влезе в конфликт с реалността,като нещо все още не съществуващо предприемащо атака против съществуващото.

 

            При това четвъртата политическа теория не може да бъде продължение  нито на втората, нито на третата .Краят на  на фашизма, също така и на комунизма, са не просто случайни  недоразумения, а  изразяват ясната логика на историята.Те предизвикаха духа на модерността (почти открито го направи  фашизмът, комунизмът по-завуалирано ) и  загубиха.

           

            Следователно борбата с метаморфозата на либерализма в постмодерност и глобализация трябва да бъде  качествено различна, да се базира на нови принципи и да предложи нови стратегии.

 

            Все пак отправна точка на тази  идеология-възможна ,но не гарантирана,не фатална,не  предопределена, произлизаща от свободната воля на човека,от  духа му,а не от безлични исторически процеси-се явява в същност отричането на постмодерното.

 

            Обаче тази същност  (също като  откриването на  неочевидния в началото фон на самата модерност,който така  пълноценно реализира съдържанието си ,че изчерпи вътрешните си възможности и премина в режим на иронично рециклиране на предишните етапи) е нещо абсолютно ново,неизвестно преди това и само предусетено интуитивно и фрагментарно на предишните етапи от политическата история и идеологическите борби.

 

            Четвъртата  политическа теория -това е  проект на "кръстоносен поход" срещу:

 

            - Постмодерността;

 

            - Пост-индустриалното  общество;

 

            - Реализираната  на практика   либерална концепция;

 

            - Глобализацията  и  нейните  логистични  и технологични  основи.

 

            Ако  третата политическа теория критикуваше   капитализма от дясно,а втората отляво,то в новата фаза старата политическа топография  не съществува - по  отношение на постлиберализма е невъзможно да се определи къде е дясното и къде е лявото.Има само две позиции-съгласие (център) и несъгласие (периферия).Четвъртата  политическа теория - това е концентриран израз на   общия проект и общия порив на всичко оказало се отхвърлено ,размазано,повалено,унижено в хода на строителството на обществото на зрелищността  (постмодерността).

 

            "Камъкът ,който отхвърлиха зидарите ,стана глава на ъгъла ( крайъгълен)"- Евангелие от Марк, 12:10.

 

           

            Битката за постмодерното

 

            Четвъртата  политическа теория ще се сблъска с новото прераждане  на стария враг. Тя оспорва  либерализма както  втората и третата политически теории от миналото, но  го прави в ново състояние.Принципната разлика на това състояние  се състои в обстоятелството ,че само либерализма от трите велики политически идеологии  отстоя  правотата на наследяване   духа на модерността и получи правото да формира "края на историята" на базата на своите предположения.

 

            Краят на историята теоретично би могъл  да бъде различен, "планетарен райх" (в случай че спечелеха  нацистите), "световен  комунизъм" (ако комунистите бяха се оказали прави.) Но "краят на историята" беше точно либерален (както предвиди и Фукуяма).Ако това е така, тогава всеки апел към модерността и нейните перспективи, за които повече или по-малко апелираха  втората (в по-голяма степен) и третата политически теории са загубили   значението си. Битката за модерността те  загубиха (тя бе спечелена от либералите). Затова темата на модерността (както и нейните ъпгрейди) могат да бъдат отстранени от дневния ред. Започва битката за постмодерността.

 

            И ето тук за четвърта политическа теория изгряват нови перспективи. Тук постмодерността, която сега се прилага на практика (пост-либерална  постмодерност), отменя строгата  логика на модерността - след достигане на целта  стъпките  по които се е вървяло към нея  губят своята стойност. Натиска върху идеологиите става по-слаб. Диктатурата на  идеите се заменя от диктатурата на вещите, кодове за достъп (потребителско име ,парола) баркодове. В тъканта на постмодерната действителност се появяват   пробойни.

 

            Както на времето си  третата  и  втората (приемани за   есхатологична версия на традиционализма) политически теории се опитваха  да "обяздят модерността" в борбата си срещу либерализма (първата политическа теория), сега има шанс да се направи нещо подобно с пост-модерността, използвайки тези "пробойни."Срещу новите идеологически алтернативи либерализмът е развил  безупречно действащи средства,на които се базира и победата му. Но именно тази победа  носи голям риск за либерализма. Необходимо е само да се изчислят тези нови точки на уязвимост в световната  глобална система,да се  разшифроват кодовете за достъп и да се пробие  системата. Поне да се пробва. Мрежовото общество може да даде нещо и на най-убедените  си опоненти.

 

            Във всеки случай, трябва първо да разберем постмодерността в новата ситуация, не по-малко дълбоко, отколкото Маркс разбираше структурата на индустриалния капитализъм.

 

            В постмодерната епоха когато се  елиминира  програмата на Просвещението и настъпва  отблъскващото общество на подобията, четвъртата политическа теория следва да черпи "черното си вдъхновение" от това като   стимул за борба, а не като фатална  даденост.

 

            От това можем да направим някои практически изводи по отношение на структурата на четвъртата политическа теория.

 

            Преосмисляне на миналото и тези, които  загубиха

 

            Ако втората и третата  политически теории не са приемливи като отправни  точки за противопоставяне на   либерализма, особено в това как те са разбирали себе си, към какво са призовавали, и как  са  действали,  нищо не ни спира да преосмислим факта на техните загуби като нещо положително. След като логиката на съвременната история е довела до постмодерността, то именно тя и съставлява тайната същност на Новото  време, която бе открита едва в края й.

           

            Втората и третата политически теории възприемаха себе си като кандидати за изразители  духа на модерността. Тези твърдения  се провалиха с трясък. Всичко свързано с тези неоправдали се намерения в старите идеологии за създателите на  четвъртата политическа теория е най-малко интересно. Но фактът, че те са загубили, е повече в тяхна полза отколкото техен недостатък. Загубвайки по този начин те доказаха, че не принадлежат към духа на модерността, което от своя страна доведе до пост-либералната матрица. И в това са технитете плюсове. Нещо повече, това означава, че представителите на втората и третата политически теории - съзнателно или несъзнателно - застанаха на страната на Традицията, макар и да не си направиха необходимите изводи от това и не го признават изобщо.

 

            Вториата и третата теории трябва да бъдат преосмислени , като се отхвърли ненужното и се запази това,което има стойност. Като завършени  идеологии,  настояващи   буквално на своята правота те са напълно безполезни - нито в теорията нито на практика, но някои маргинални елементи ,най-често  не реализирани и останали в периферията или на сянка (отново да си припомним   "метафизиката на боклука"), може да бъдат  изключително ценни  и  неочаквано ярки , смислени и   интуитивни.

 

            Във всеки случай, втората и третата политически теории трябва да бъдат преосмислени по нов начин, да получат нов старт  само след като се откаже  доверие на тези идеологически конструкции, върху които стоеше тяхната"ортодоксалност". Тя беше  най-безинтересна и безполезна за тях. Много по-продуктивно би било да бъдат  прочетени "кръстосано" - "Маркс чрез позитивен поглед отдясно "или "Евола чрез положителен поглед отляво ".Но такава  завладяваща "Национал-болшевишка" инициатива сама  по себе си не е достатъчна,  механичното сглобяване  на втората и третата  политически теории в едно  няма да ни доведе  до никъде. Само в ретроспекция ние ще бъдем в състояние да очертаем общото между  тях, което би било  строго против либерализма. Това  ценно методически полезно занятие би било полезно  преди пълното разработване на четвъртата политическа теория.

 

            Истински важно и решаващо второ и трето четене на политическата теория е възможно само въз основа на вече наложилата се  четвърта политическа теория, където основна - макар и коренно отхвърлена като стойност,е постмодерността и нейните условия:  глобален свят, gouvernance, пазарно общество, универсализъм на правата на човека, "истинско  господство на капитала" и  т.н.

 

            Връщане на Традицията  и  теологията

 

            Традицията (религия, йерархия, семейство) и нейните ценности са били изхвърлени в зората на модерността. Всъщност, всичките три политическа теории са били замислена като изкуствени идеологически конструкции на хора осмислили (по различни начини) "смъртта на Бог" (Ф. Ницше), "разочарованието на света" (М. Вебер), "Краят на сакралното (свещеното)". В това се е състоял  нерва на модерните времена - на мястото на Бога идва  човекът, на мястото на религията - философията и науката, на мястото на Откровението - рационални, волеви и технологични  проектирани  конструкции.

 

            Но ако в съвременната постмодерност  модерното  е  на  изчерпване, към края си е и периодът на директното "богоборчество". За постмодерните хора религията не е враждебна, но е безразлична. Освен това някои аспекти на религията - като правило, свързани с регионите на ада ("дяволската текстура" на  философите -постмодернисти) са доста атрактивни. Във всеки случай ерата за преследване на Традицията е приключила, макар следвайки логиката на постлиберализма това  ще доведе най-вероятно до създаването на нова световна  псевдо-религия на  основата на разпръснатите отпадъци на синкретични култове, неконтролиран хаотичен икуменизъм и толерантност. И макар такъв ред на събитията да е  по-лош от директния и неусложнен догматичен атеизъм и материализъм, отслабването в преследването на Вярата може да бъде шанс, ако в основата на четвъртата политическа теория  бъде последователната и безкомпромисна  защита на   идеалите и ценностите на Традицията.

 

            Това което е  било извън закона в епохата на модерността, сега спокойно можем да издигнем като политическа програма. И това вече няма  да изглежда толкова нелепо и губещо  както тогава.Даже само поради факта,че като цяло всичко в постмодерната ера изглежда смешно и губещо, включително "най-бляскавите" страни от нея: героите на постмодернизма неслучайно са   "чудовища", "транссексуални" и "изроди" - такива са законите на  стила. На фона на световните  клоуни нищо и никой няма да изглежда "твърде архаичен" - дори тези традиции, които пренебрегват императивите на Новото време. Това твърдение се доказва не само от успехите на ислямския фундаментализъм и възраждането на влиянието на изключително архаичните протестантските секти (диспенсационалисти, мормони, и др.) на политиката на САЩ (Буш отиде на война в Ирак, защото, по думите му, "Бог каза на мен, , удари  Ирак "- в духа на своите протестантски учители-методисти).

 

            И така  четвъртата политическа теория може да се обръща към това, което предхождаше  настоящето и да черпи  вдъхновение от там. Признаването  на "смъртта на Бога" престава да бъде " императив" за тези, които искат да останат на вълната на актуалността.Те вече толкова се примириха  с това събитие,че вече не могат да разберат - "някой…кой  вие казвате е умрял?" Но  разработчиците на  четвъртата политическа теория по същия начин може да забравят за същото "събитие" - "ние вярваме в Бог, но игнорираме тези, които ни учат за  смъртта Му, тъй както не обръщаме  внимание на изказванията на луди."

 

            Така се завръща теологията. И става най-важен елемент на четвъртата политическата теория. А когато тя се връща, постмодерността (глобализацията, постлиберализма, пост-индустриалното общество)  лесно се разпознават като  "царство на Антихриста" (или неговите аналогии  в другите религии - "даджал" при мюсюлманите, "Eрев Рав" при евреите, "Кали Юга" при индийците  и т.н.). И сега това не е просто метафора за мобилизиране на масите, това е религиозен факт, фактът на Апокалипсиса.

 

            Митове  и архаичност в  четвъртата  политическа теория

  

            Ако за четвъртата  политическа  теория атеизмът  на  "Новото време" престава да бъде нещо задължително,то и  теологията на  монотеистичните религии , която измести на времето си  другите свещени култури, също не е абсолютната истина (или по-скоро - може да бъде, или   може да не бъде). На теория  нищо не  ограничава дълбочината на заничане  в древните архаични ценности, които ако са добре изучени и разбрани, могат да заемат място в новата идеологическа структура.Освобождавайки се от необходимостта   да се адаптирва  теологията към рационализма на модерността, носителите  на четвъртата политическа теория може напълно да пренебрегнат тези богословски и догматични елементи, които в монотеистичните общества (особено в по-късните етапи) бяха засегнати от рационализма, което обаче, е довело до появата( на руините на християнската култура в Европа)  началото на деизма, атеизма и материализма в хода на поетапното развитие  на Новото време.

 

            Не само висшите  сврухразумни  символи на Вярата може отново да бъдат взети на въоръжение, но и тези ирационални  моменти на култовете, обредите и легендите, които са смущавали  теолозите на  по-ранните етапи. Ако  отхвърлим идеята за прогреса като присъща за епохата на модернизма (а тя както виждаме вече завърши) , то всички древни находки стават за нас ценни и убедителни  само защото са древни. Древно- значи  хубаво. И колкото по-древно-толкова  по-добре.

 

            Най-старото  творение  е раят.Към неговото ново придобиване в бъдещето трябва да се стремят  носителите на  четвъртата политическа теория.

 

            Хайдегер и "събитието"

 

            И накрая може  да се идентифицира най-дълбоката - онтологична основа на  Четвъртата политическа теория.Тук трябва да се обърнем не към  теологията и митологията, а към дълбоко философския опит на мислителя,направил уникален опит за изграждане на фундаменталната онтология - най-обобщаващата, парадоксална и дълбока доктрина на битието. Става дума за Мартин Хайдегер.

 

            Накратко концепцията на Хайдегер е следната. В зората на философията мислещите хора (гърците) поставят  въпроса за битието  в центъра на вниманието си. Но тематизирайки го, те рискуват да загубят нюансите на сложните отношения между битието  и съзнанието, между чистото битие (Seyn) и неговия израз в съзнанието (Seiende), между човешкото битие (Dasein) и битието само по себе си (Sein).Това  се случва при Платон, който изправи  между човека и тези идеи определената истина за съответствие (позоваваща се на теория на познанието). Така се  ражда отчуждението, което в крайна сметка води до появата на "пресметливия разум", а след това до развитието на технологиите. Малко по малко хората губят чистото битие и поемат по пътя на нихилизма. Същността на технологията (на базата на техническо отношение към света) изразява този непрекъснато растящ нихилизъм. В Новото време тази тенденция достигна връхната си точка - техническото развитие (Gestell) окончателно измести битието и се издига до царството на "нищото". Хайдегер люто мразеше либерализма, считайки го за израз на "изчислителното  начало", което е в основата на "западния нихилизъм".

 

            Постмодерността до  която Хайдегер не доживя и е  във всички отношения окончателната  забрава на битието, "полунощ", където нищото (нихилизмът) започва да излиза  от  всеки ъгъл.

 

            Но философията на Хайдегер не е безнадеждно песимистична. Той смята, че нищото е обратната страна на чистото битие, което по  парадоксален начин  напомня за себе си на човечеството. И ако правилно декодираме логиката на разгръщането на битието, то мислещото човечество може  да бъде спасено,при това   светкавично бързо, в момента, когато рискът бъде  най-голям. "Там, където има най-голям риск, се крие спасението", - цитира Хайдегер поезията на Хьолдерлин.

 

            Това внезапно завръщане на битието Хайдегер нарича със специален термин Ereignis, «събитие." То се случва точно в средата на световната  полунощ, в най-мрачния момент от историята.

 

            Хайдегер винаги се е колебаел достигнат ли е  този момент , или "все още го чакаме." Вечното "все още го  чакаме" ...

 

            За четвърта политическа теория философията на Хайдегер може да се окаже тази основна ос,на  която ще бъде нанизано всичко останало -от преосмислянето на втората и третата  политически теории, до  завръщането  на теологията и митологията.

 

            Така в центъра на четвъртата политическа теория като магнитен център се намира  вектора на приближаването на Ereignis («събитието"),в което се въплъщава  триумфалното завръщане на  битиети в даден момент, когато човечеството окончателно и безвъзвратно ще  забрави за него - до толкова  , че ще се изпарят и  последните следи.

 

            Настоящата глобална икономическа криза - това е само началото. Най-лошото предстои. Инерцията на пост-либералния процес е такава, че промяната на курса е  невъзможна - "разкрепостенета технология" (О. Шпенглер) ще търси спасение на Запада още по-ефективно, но чисто технически,с технологични инструменти. Това е нов етап в настъплението на  Gestell, разпространение  по цялата планетата на нихилисти кътчета от световния пазар. Отивайки от криза в криза, от балон към балон (хиляди на американци  днес  демонстрират с лозунга "Дайте ни нов балон" - по-откровено накъде?),глобалистката икономика и структурата на пост-индустриалните общества ще направят нощта на човечеството все  по-черна, толкова  черна, че ние постепенно ще забравим, че това е нощ. Какво е светлината? - Запитайте хората,които  никога не са я виждали.Световната история има своя собствена логика. И "края на идеологията" не е случайно катастрофа, а и начало на нов етап. Най-вероятно последния.

 

            В тази ситуация бъдещето на България зависи от нашите усилия за разработване на четвъртата политическа теория.В условията на членство в ЕС и НАТО това изглежда невъзможно,но е рано да се предаваме.Чрез  локално  сортиране на опции, които ни дава глобализацията в режим само на повърхностна корекция на статуквото ,ние няма да отидем далеч,агонията ни само   ще се удължи. Предизвикателствата  на постмодерността са  изключително сериозни - те се коренят в логиката на забравянето на битието, в дерогацията на човечеството от неговите екзистенциални (онтологични) и духовни  (теологически) корени. Да се отговори на тези предизвикателства с "въздухарски" иновации  или фалшиви връзки с обществеността е невъзможно. Ето защо за решаване на неотложните проблеми - глобалната икономическа криза, борбата с еднополюсния свят, запазване и укрепване на суверенитета и т. н. - е необходимо да се обърнем към философските основи на историята, да  направим  метафизично  усилие.

 

            Трудно е да се каже как ще се развива процесът на създаването на тази теория. Едно нещо е ясно: това не може да бъде индивидуално творение  или на ограничен брой хора. Усилието  трябва да бъде  отборно, екипно. И по този въпрос  наистина може да помогнат  хората от другите  култури и  народи (както Европа така и Азия,и не само те), които са напълно наясно за есхатологичното напрежение на съвремието и също отчаяно търсят  начин за излизане от глобалната безизходица.

 

            




Гласувай:
1


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031